Не знам какво започвам..но каквото и да е - надявам след година да ми даде реална представа за това, което съм изпитала и изстрадала през идните 365 дни..

Като за начало - смятам да пиша всеки път, когато пролея сълзи..за Теб.

С ясното съзнание, че това не бива да се случва..но въпреки това се случва много по-често, отколкото ми се иска да го призная.
За това и ще го описвам, за да мога накрая обективно да взема решение..

Никой не бива да плаче за другия..Това е болно, изродено и мъчително чувство.
А аз го правя вече почти всеки ден.
Това ме плаши, защото знам какво означава..
И въпреки това, още не мога да се откъсна от Теб..

Днес..
преди малко пак плаках..тихо, хълцайки и безутешно..
Сама, там ..в кухнята..свита между двата стола, под масата..за да не ме видиш ако влезеш..
Причината..безразличието ти..Не толкова към мен, колкото към всичко..
А това мен ме съсипва, защото вече се чувствам свръх уморена от това да отгатвам и да се старая да те накарам да се почувстваш щастлив..
Апатичен си към всичко, а оттам  и към мен..
И се старая ежедневно по някакъв начин да помогна..
Вече се чувствам безсилна и изчерпана..и "светлина" няма..

Знам, че всичко е в "главата"..
И знам, че ако сам не го осъзнаеш - няма кой да ти помогне..

Това е..днес плаках от безсилие и безнадежност..
ЗА пореден път почти насила те накарах да направим някакви уж приятни за теб неща..и ..нищо..Пълно безразличие и апатия срещнах..
А аз се старах..мислих го, органиизрах го..надявах се..
И дне ще се опитам да заспя с мисълта, че това е било за последен път..но ме е страх..
Мисля този път да взема лексотан, за да се наспя спокойно..Защото вече и да спя не мога...Мисля те..и ме боли..